Toggle menu


Main contents

реално и вълшебно

Когато Лена се обърне и открие дъвките в чантата си ще ме пребият. Люлката се залюлява.

– Нани на! Не искам потекло и върволица след себе си. Нека съм последен на опашката и друг те направи майка.

Отпускам устни върху нейните. Пясък навред около нас. Есен. Закотвени сме един срещу друг, погледите ни едва успяват да се разминат в насрещното.

– Нека да съм лек и както казваш, умислен. Не мога да обременявам със себе си.

…kъсно… колко късно… рано или късно… нещо там… без смисъл.

Разпокъсано гнездото на кукувицата зее пред мен пусто от семанитка. Ръка, чанта…

Помня магнитното разстояние и опитите ми да устоя на думите, които свистят около мен.

– Искаш ли дъвка?

Балонът се надуваaaaa, девет месеца момчета.

– Гад мръсна!!!

Подметката на времето върху лицето ми. Сигурно винаги ми е липсвал този поглед върху нещата. Собствената ми кръв инцестно се влива отново в мен.

– Вкусно ли е г-н Райчев?

Мислите ми препускат, върнати в посоката от която идват.

Лена седи пред мен. Kоркова на вкус и oт пластмаса. Виното в чашите ни жадува. Вечерята гасне. Келнерът се приближава и поставя галантно ръка в ръкавица върху бутилката, върху гърлото й. Изливa:

– Вкусно ли е г-н Райчев? Имате ли нужда от още нещо?

Светът ми се преобръща заедно с бутилката в ръката му. Червената течност потича, напуска вените ми, изпълва пространството и застива на стола до мен. Усещам собственото си присъствие. Имам време да се изправя преди първата дума…да се опомня. Да ми се прииска да седна отновo. И я правя. Дългата, първа крачка назад. (Нaпиши ме така, че да не се отдалечавам от себе си.)

Очите на Лена препълнени от думи ме дебнат. Кристално ясно погледите ни отново се улавят и издрънчават един в друг. Локва от мавруд.

– Наздраве!

– Гад мръсна, убих те…

Няма друг миг като оня, да лежиш до себе си и да се питаш кой пръв ще се изправи. Ударите ме приветстват с добре дошъл.

– Не искам да те правя майка.

– Вкусно ли е г-н Райчев?

– Нани на…

– Гад мръсна!

Люлката ще се преобърне, пясъкът в мен се сипе на парцали и ме затрупва отвътре навън. Заюлявам се силно, очите ми се търкулват по мократа пързалка и притичват към следващата катерушка. Още една подметка, и още една, и за Лена една, пък да видя откъде изгрява слънцето. Само да осъмна, мисля си.

– Вкусно ли е г-н Райчев?

– Вкусно ли е г-н Kелнер? Колко да е вкусен пясъкът нa една детска площадка?

Увивам се, напускам се. Гад мръсна. Пребит още по-малко ще те направя майка. Зъбите ми стриват пясъка на пудра захар…розово парче захарен памук плува в главата ми. Мелницата се върти.

– Ще те пречукам, ей! Твойта кожа…

Лена се спуска. Като майка. Разперила широко ръце прелита над мен. Не искала дете. Нищо вече не искала, да спирал да ме млати оня вече…

И изобщо.

– Почакай мила, дай ми само още малко време, само още няколко подметки. Нека аз ти родя насилник. Слез от люлката и иди да му купиш дъвки.

This entry was posted on Monday, November 30th, 2009 at 17:38 and is filed under молив. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>