Toggle menu


Main contents

roots, bloody roots

Клоните тежат пред прозореца

налети с вода като менци.
Рекох да ги напия.
Ако имало огън, не минавало без пушек.
Тури му пепел, викам, че то
момите тъкмят трапези, ама по-себе си тъкмят.
Агнето вакло,
виното руйно,
снагите кръшни,
сянката пъстра,
ама полето – море.
Ситнят нозете по оназ пустата, дето щяла да ни изяде сичките 
и гайдата зема думата от устата на гайдаря.
Не миряса.
Писнаха ми ушите от думи.
Люшнаха се белите ризи, 
како са на теля,
всите ластовици.
Една, че две, че три…
Боже, додека ми око види
вси убави, вси лични моми.
Па рекох да тръшна копанката,
брашното прах в очите на гладните.
Не е осмирителна тая кошуля.
Катурнала се колата, ще речеш,
катурнала се…
пътища бол, па он фанал къра.
Петър оттогаз плет плете, 
през ден го прескача, че право е 
тесен за мойта душа манастирът.
Що ми домилело, мамо?
Що ми домилело?
Забравих я таз песня.
Ама като се пробудя,
не ще да е сън!
Китката ми дадена,
менците ми напити,
чергата запалена,
па слънцето – сърп 
и вънка тъмно.

This entry was posted on Friday, August 24th, 2007 at 11:40 and is filed under молив. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>