Toggle menu


Main contents

Една е на Оле

February 2nd, 2012

Мислите ми горят не с мъжа, до когото заспивам. Горят.

Оле се усмихна веднъж. Времето утихна, аз утихнах, тревогата смело настъпи, претърпя ме. Лека съм. Нямам мисрис, нямам вкус, плъзгам се, претъркулвам се и се изпарявам, капка по капка. Оле рисува кръгове във въздуха, пази равновесие с очи, държи на разстояние онова, което предстои и се случва.

Няма прав път към тази усмивка. Пронизително кратка, красива. Мислите препускат. Не си спомням къде се сливат молекулите, кога полита атомът, как вълната ме настига…кога съм се опомнила, какво е било преди. Тръгвам тук и сега, напускам черупката и съм начало. Благодарна съм.

Сърцето в мен, не спира да копнее, да се променя, да ме води в ръцете на непознати. Не е нужен натиск да огъне материята, никакъв натиск дори. Съвсем доброволно и тихо. Отпускам рьце и се случва.

Има необратими усмивки. Една е на Оле.

Posted in молив | No Comments »

nature morte

April 1st, 2010

– ‘Добрият, лошият и …’- как беше, бе копеле?

Из ‘Софийските потайности’

Белезници.

За всеки от героите по една халка на безимения пръст.

Орбита на битието. Ще бъде измълчано цялото насъбрало се помежду им мълчание.

На пода лежи чиния. Цяла. Надпис – Не на клишето!

Омиротворителните, невръстни сили настъпват бързо.

Окупацията неизбежна.

Паркетът пращи от живот. Босите петички туптят, като сърца хвърлени по пода.

– Желязото се кове докато е горещо. Подема той реплика непринадлежаща нему.

– А ти чукаш, защото не можеш да ковеш. Металът изсъсква потопен във вода и угасва.

Мъжът с главно Ж се покланя.

На пода до чинията, изплюто парче ябълка.

Публика няма да има.

Бързи, смели, сръчни

децата напускат бърлогата и отлитат на юг.

Posted in молив | No Comments »

I’m easy like every morning

April 1st, 2010

иска да е мрачно, ами нека

две очички до мен на възглавницата

Оле, затвори!

котето се разхожда по гърба ми

една много кратка разходка

дамата с котенцето се събуди

Posted in молив | No Comments »

преписано

April 1st, 2010

Прекрачих прага ти…

много пъти го прекрачвах.

стоях над него разкрачена…

дълго време

после се изправях, но погледът ми все се стрелкаше

към нещо паднало,…. надолу

Колко е възможно да е дълбоко?

Впримичих те, оседлах те

и се впрегнах на всяка от думите ти…

и в неизречените, и в неизмислените още

После пак прекрачих прага ти…

от долната страна,

с разкрачени нагоре крака

вървях към теб

мислех – ще дойдеш с умората

Умората не ме умори после пак да прекрача прага ти.

Да вляза в теб, както ти в мен, всеки път

да се изправя пред стълбище

да гледам нагоре…

а там вместо стъпала… праг след праг

до небесата

Posted in молив | No Comments »

antipasti

April 1st, 2010

…и Лори знам, че тази гозба не ще засити глада на сърцето ти.

И знам, прекрасна моя,

че тази щипка сол е лютива отвътре.

И знам, че нощем жадни са нозете ти,

но пътят между две бедра е кратък.

И ножът се впива в хляба сам.

Но аз ще приготвя тази храна за теб.

На силен огън.

Ще задуша под пухен похлупак зеленчуците около теб…

неподправени…

…ситно нарязани

до златисто, колкото поемат…

И заспивам гладен за теб, Лори.

Posted in молив | No Comments »

Време разделно

April 1st, 2010

Листът ми белият

буквите прогони

проснат на чаршаф

в не твоите покои

По листа ми белия

капало мастило

с моите очи

зад твоето ветрило

Листьт ми белият

сгьнат във бутилка

от писмо на плик

и за принц бе жилка

Листьт ми белият

приспивателните знаци

точка между нас

след безброй мераци

Posted in молив | No Comments »

Спас

April 1st, 2010

По седмия велик четвъртък

Спас не ще да си остави магарето в калта, че трябва да ходи пеша, па и магарето на пътя не го е оставяло. Като ли не стига, че затъна до ушите в борчове, че сега и таз яма. Неволята учи, не учи, тука помощ ще трябва, ама като е делник…кой ще ти захвърли копралята да тегли магаре с каруца.

Чини му се тука ще замръкне. А, де! Ни водица, ни дявол. Ма на пазара дявли, колкото щеш. Туй то на, орисия. Не мож я команди.

И неговата ще се надява. Кой да й каже. Ще тури гозбата, от избата вино ще точи и като й свърши търпилото, като я хванат карастанчовите, стой и гледай. Ще змахне, пак ще окоси до земи люцераната без време…Каспска душа носи. Бяс е то, не е шега работа. Що е дива, като на Станоя кобилата.

Как го намери тая ми ти пущина. Само той ли с каруца кръстосва. То не затъва всякой тъй дълбоко. Ми дисагите, с тях що ще чини. По тез пътища повече джамбази от дървета. Ще му светят маслото и наздраве ще викат.

Бабите по дернека има да хортуват. Парясник, мо, тя първата му от туй умря, изтекоха й очите, се пътя да гледа иде ли, да го чака. Пезевентина му с пезевентин. Магарето се прибира, че то пътя знае, ма то от Спаси по-голямо магаре не е. И оназ, ден по ден прихожда. Бай Станой да ти дума, да рече право ли е. Он я знай още како без кърпа е ходила. Пет фусти да тури, сичките на врата й ще висят.

Спас отвори ракията, обърса гърлото на стомната и за Бог да прости!

Блажна беше. Запали му душата. Kато си взе дъх, отпи отново и се свлече в ямата без да поглежда предя си. Наченатата стомна се търкули до сами нозете му.

Магарето уплашено скочи, повлече каруцата.

Не била голяма тая яма, да й се не види, един човешки бой.

Posted in молив | No Comments »

реално и вълшебно

November 30th, 2009

Когато Лена се обърне и открие дъвките в чантата си ще ме пребият. Люлката се залюлява.

– Нани на! Не искам потекло и върволица след себе си. Нека съм последен на опашката и друг те направи майка.

Отпускам устни върху нейните. Пясък навред около нас. Есен. Закотвени сме един срещу друг, погледите ни едва успяват да се разминат в насрещното.

– Нека да съм лек и както казваш, умислен. Не мога да обременявам със себе си.

…kъсно… колко късно… рано или късно… нещо там… без смисъл.

Разпокъсано гнездото на кукувицата зее пред мен пусто от семанитка. Ръка, чанта…

Помня магнитното разстояние и опитите ми да устоя на думите, които свистят около мен.

– Искаш ли дъвка?

Балонът се надуваaaaa, девет месеца момчета.

– Гад мръсна!!!

Подметката на времето върху лицето ми. Сигурно винаги ми е липсвал този поглед върху нещата. Собствената ми кръв инцестно се влива отново в мен.

– Вкусно ли е г-н Райчев?

Мислите ми препускат, върнати в посоката от която идват.

Лена седи пред мен. Kоркова на вкус и oт пластмаса. Виното в чашите ни жадува. Вечерята гасне. Келнерът се приближава и поставя галантно ръка в ръкавица върху бутилката, върху гърлото й. Изливa:

– Вкусно ли е г-н Райчев? Имате ли нужда от още нещо?

Светът ми се преобръща заедно с бутилката в ръката му. Червената течност потича, напуска вените ми, изпълва пространството и застива на стола до мен. Усещам собственото си присъствие. Имам време да се изправя преди първата дума…да се опомня. Да ми се прииска да седна отновo. И я правя. Дългата, първа крачка назад. (Нaпиши ме така, че да не се отдалечавам от себе си.)

Очите на Лена препълнени от думи ме дебнат. Кристално ясно погледите ни отново се улавят и издрънчават един в друг. Локва от мавруд.

– Наздраве!

– Гад мръсна, убих те…

Няма друг миг като оня, да лежиш до себе си и да се питаш кой пръв ще се изправи. Ударите ме приветстват с добре дошъл.

– Не искам да те правя майка.

– Вкусно ли е г-н Райчев?

– Нани на…

– Гад мръсна!

Люлката ще се преобърне, пясъкът в мен се сипе на парцали и ме затрупва отвътре навън. Заюлявам се силно, очите ми се търкулват по мократа пързалка и притичват към следващата катерушка. Още една подметка, и още една, и за Лена една, пък да видя откъде изгрява слънцето. Само да осъмна, мисля си.

– Вкусно ли е г-н Райчев?

– Вкусно ли е г-н Kелнер? Колко да е вкусен пясъкът нa една детска площадка?

Увивам се, напускам се. Гад мръсна. Пребит още по-малко ще те направя майка. Зъбите ми стриват пясъка на пудра захар…розово парче захарен памук плува в главата ми. Мелницата се върти.

– Ще те пречукам, ей! Твойта кожа…

Лена се спуска. Като майка. Разперила широко ръце прелита над мен. Не искала дете. Нищо вече не искала, да спирал да ме млати оня вече…

И изобщо.

– Почакай мила, дай ми само още малко време, само още няколко подметки. Нека аз ти родя насилник. Слез от люлката и иди да му купиш дъвки.

Posted in молив | No Comments »

Передаем сведения об реки Дуная в сантиметров

November 1st, 2008

Няколко облака, накъсани на парчета и хвърлени нехайно в небето над мен. Я кажи ми облаче ли бяло, ти виждало ли си го този деятел? И изобщо, отгде идеш, где си ми летяло. Не ти ли омръзва това небесно плуване. Не ти ли се иска да се гмурнеш, да видиш отблизо. Остави я тази службичка при твореца, мокро мое! Знаеш ли, че щом ти заплачеш, тук долу милиони те следват.

Осанна!

Притъмнява, сърцата се сгъват, главите се навеждат, гърбовете се обръщат, очите се присвиват, устните се заключват, пръстите се пускат, дните си отиват един от друг, крачката секва, пътят се препъва в своите собствени камъни и неволята не учи!!!

Бяло, такова!

Докога тази купеста облачност, докога с тези кратки превалявания. Слизай долу! Ще гърмим, ще трещим, ще се леем! От онова голямото заедно. Ще покачваме нива на реки, ще мокрим до кости, ще се промъкваме през глутници от дрехи, ще ускоряваме сърца миокардно до апокалиптично избухване. Ще намалим амплитудата между човеците. Ще ни бива и ще ни бъде.

Сливай се със сянката, не хвърляй безразборно, осенявай осеменявайки. И си вземи капките. Тук много чаши плачат да бъдат преляти.

 

 

Posted in молив | 5 Comments »

More posts